Истината е в това, че животът се дели на малки мигове - сега, сега и сега...
А най-хубавите спомени са тези, които предстоят...
Ще ти кажа нещо. Дано да ме разбереш от първия път, защото втори няма да има.
Само по веднъж разголвам сърцето си. Всеки следващ път е само прикритие.
Не съм от лесните хора. Трудна съм за разбиране, за споделяне, за откриване. И за обичане съм трудна.
Търся все дълбокото. Онова, което разтърсва тялото ми, пренася ме в облаци, има силата да ме въздигне или събори, да ме изгради или разруши, да ме промени, да ме кара да се движа... към себе си, към теб, към нещо... Но не и да стоя на едно място само за да запазя сигурна зоната си на комфорт.
Не ми е по силите да живея всеки нов ден като вчера и да се оплаквам, че е сив и белезникав. Вирея на силно слънце и пряка светлина. Тогава съм ясна и грея. Тогава се раздавам докрай.
Често в мен изригват вулкани, огън гори, сенки бродят, буйни реки текат... Боря се с вятърни мелници и търся Дон Кихот... Онзи, който вярва в невъзможното и има неблагоразумието да следва мечтите си. Дето и думите му да тежат. И делата му. И щипка лудост да има в сърцето му.
Гледам в очите хората и се питам какъв ли е цветът... на душата им. За да знам има ли смисъл да разголвам моята и да надникна в твоята.
Обичам силно, когато вярвам. Отивам си... изведнъж. Връщам се понякога..., но никога същата. Простор диря, за да летя.
Бягам от заплетените мрежи на предразсъдъците.
Говоря много, когато съм щастлива. Пиша..., за да се пренеса в моя си свят. Прескачам от тема в тема. А понякога млъквам... с ченгел не можеш ми извади думите. Прибирам се в себе си и притихвам до дихание. Издигам стени... Само за да видя кой може да ги разруши.
Препъвам се в мислите си, заспивам с илюзии, събуждам се с криле и отново политам.
Страхувам се... страхувам се, че мога да падна фатално..., но повече от всичко се страхувам да изгубя стихията в мен. Затова не искам да се укротя. Дори да ходя често с охлузени колене.
Такава съм... И ми харесва! Така, че бягай сега. Току-виж, че един ден може да ме разбереш наистина и да поискаш да ходиш бос..., по горещия пясък.

Това описаното е само по филмите. Старае ли се човек да го осъществи по сценарий на филмите, е първа фаза на лудост.
Нищо лично, жени като жени, дай им цитати и книги да четат и да се припознават.

Сърдечно благодаря за оценката!
Със сигурност съм от лудите, но поне не следвам ничий сценарий...

........

Да, интересно. Особено това за “стените”. И аз така понякога, само че желаещи за разрушители няма :)

Редки са, но за щастие все още ги има...

Прегрщам те. Написала си нещо много хубаво. То май е валидно за доста от нас:)

Докосваш сетивата ми, знаеш..., Благодаря ти! :))

но с думи няма да те разберат, трябва да го имат в себе си. А иначе бунтарството, не е най-добрият избор, ако живееш в общество...а и никой не може да ти отнеме себе си..
Дали пък не си прекалено млада? Преди години твърдях, че ако някога емоцията от мен изчезне, не искам да съм жива..сега твърдя, че няма по-хубаво нещо от баланс в душата ми..т.е. от спокойствието и тихата радост...не искам вече ранени колена от падания..;)

но тази луда страст, с която неуморно тичаме след мечтите си и жули коленете ни създава най-сладките изкушения в живота и ни държи будни...

Разбира този, който може да усеща...