Всяка крачка ни отдалечава все едно нищо не е било. Душата плаче, кънти и ти се иска да се разкъса по-бързо на парчета, за да не си свидетел на разпадащият се около тебе свят.    
    Мълчанието убива бавно и сигурно, защото единственото, което ти остава е да се затвориш сам със собствените си чувства, които са разпилени около теб след като с мъка си ги изтръгнал от тихият шепот на мрака.    
    Няма любов, има само една илюзия, която си мислиш че съществува, а всъщност обръщайки се назад виждаш собственото си отражение размазано от надеждата и доверието, които са те напуснали.    
    Боли дълбоко, преглъщаш..., преглъщаш и тази болка ще я има винаги, защото си осъзнал, че си безсилен да се бориш с вятърните мелници на неосъзнатия егоизъм, който ни е обсебил.    
    Тишината ще боли и ще наранява още и още докато осъзнаеш, че вече нищо и никой няма значение. Малко са истините, много са думите, които премълчаваме бягайки към отсрещния бряг, за да се скрием от себе си и да забравим за другите...       
    Тихо е..., и тази тишина още повече ще заглушава писъците на сърцето, което отдавна го няма и се е изгубило завинаги.